Ако желаете да се свържете с мен Мартин Гергов във връзка с възникнал въпрос, използвайте формите за контакт.
Името ми е Мартин Гергов и съм 4-тен Национален шампион по силов трибой, фитнес треньор и блогър.
БиографияБългария
Град София
Ден първи от София до Дубай с велосипед стартира с преход от София до Пловдив с велосипед. Денят, в който една идея спира да бъде просто мечта и се превръща в движение. Във въртене на педали. В километри. В пот и усмивки. В страх и решителност. Това е началото на моето пътуване от София до Дубай с велосипед – пътешествие, което не започва на картата, а в сърцето.
Събудих се около 6.00 часа сутринта за да закуся, а велосипедът ми ме чакаше в пълна готовност за пътуването от София през Гърция, Турция, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия и ОАЕ.
Тръгването е най-трудно… не заради първите километри или тежкия багаж, а заради изпращането от най-близките ти хора. Това е онзи момент, в който се усмихваш, но гърлото ти се свива, защото оставяш зад себе си част от сърцето си, за да последваш мечтата си напред.
Велосипедът беше натоварен, проверен по няколко пъти – гуми, спирачки, багаж, вода, храна, резервни части. Всичко си беше на мястото. Само едно нещо липсваше – какво ме очаква напред. Но точно това прави приключението истинско.
Потеглих по велоалеята на Ломско шосе. Познат маршрут, но този път усещането беше различно. Не карах до фитнес залата в центъра на София. Карах за някъде далеч. Много далеч. София бавно оставаше зад мен, а с нея и удобството, рутината, оправданията.
Всеки дълъг път има своя първа граница. За мен това беше моментът, в който официално напуснах Столицата. Трафикът се сгъсти за кратко, но не беше агресивен. Карах съсредоточено, с ясната мисъл, че това е само началото. След последните софийски табели усетих нещо като облекчение – сякаш някой беше натиснал бутон „Start“.
Някъде след напускането на града спрях за кафе в крайпътно кафене. Пластмасови столове, кафемашина, леко напукан плот. Но кафето беше точно навреме. Горещо. Истинско. Приветстващо. Седях, отпивах и гледах велосипеда си, облегнат наблизо. Усмихнах се.“Това е. Вече няма връщане назад.“
След кафето маршрутът започна да се отваря. Пейзажът постепенно се промени – повече зеленина, повече простор, по-малко шум. Полета, леки хълмове, редуващи се сенки от облаци и слънце.
Това е моментът, в който колоезденето спира да бъде физическо усилие и се превръща в медитация. Педалите се въртят ритмично. Дишането се подрежда. Мислите се изчистват. Природата по пътя към Пловдив беше истински подарък – свеж въздух, птици над нивите, далечни планински силуети, усещане за движение напред, без бързане. Нямаше състезание. Нямаше часовник. Имаше само път от София до Дубай.
Ден първи не прощава. Тялото и психиката тепърва се адаптират. Натоварването е различно, багажът тежи около 45 кг, а километрите тепърва се трупат. До края на деня бях изгорил приблизително 4000 – 4500 калории – комбинация от продължително въртене, умерено темпо и постоянно натоварване. Краката работеха, гърбът напомняше за себе си, но умората беше от онази „чистата и приятна“ – която не изтощава, а изгражда.
Храната през деня беше проста, но ефективна – вода, леки въглехидрати, протеинови барчета, таблетки с минерални соли, няколко бързи спирания. Нищо излишно. И мисъл за утрешния ден.
Около 15 километра преди Пловдив слънцето вече се спускаше ниско. Златният час направи пейзажа още по-красив, но и ми напомни, че е време да мисля за нощувка. Избрах крайпътна бензиностанция, малко встрани от основния пътен поток. Зад нея – достатъчно тихо място, далеч от светлините и шума. Перфектно за първата нощ.
Разпънах своята куполна палатка на гърба на бензиностанцията – дискретно, спокойно, без да преча. Разтоварих багажа от велосипеда и го внесох в палатката. Включих алареманата защита и легнах приятно уморен и спокоен. София беше вече далеч. Пловдив – близо. А Дубай… той беше още само идея на хоризонта. Малко след като легнах излезе вятър, който започна да си „говори“ шумно с палатката. Около 03:00 часа почти бях заспал и изведнъж – шум!
Алармената система се задейства! Излязох веднага от палатката и видях, че вятърът е съборил велосипеда ми. Затова съветът ми е да не оставяте велосипеда си на степенка, когато има вятър. Оставете го легнал, защото вятърът може да се усили и/или да промени посоката си на духане. А дори едно падане на велосипеда може да бъде фатално.
Ден първи не е за рекорди.Ден първи е за решението. За това да докажеш на себе си, че можеш да тръгнеш. А който може да тръгне – може и да стигне. Утре е Ден 2. Пътят продължава.
