Студент от Нов Български Университет направи филм за мен – „МОЯТ ПЪТ: От село Свирачи до Дубай с велосипед“

Какво може да свързва едно малко родопско село, силовия трибой, Военното училище във Велико Търново, китайското кунг фу, фитнеса и едно вело пътешествие от България до Дубай? На пръв поглед – нищо. Но понякога животът подрежда събитията по начин, който трудно бихме могли да измислим предварително.

Казвам се Мартин Гергов и искам да ви представя един специален биографичен филм – „МОЯТ ПЪТ – От село Свирачи до Дубай с велосипед“. Той е създаден от студент в Нов български университет като част от дипломната му работа, а аз допълних историята със собствени кадри от някои от най-важните моменти в живота ми.

За около 20 минути филмът събира различни етапи от моя живот – от детството в село Свирачи до едно от най-големите ми приключения: близо 6000 километра с велосипед от София до Дубай. Това не е просто биографичен разказ. Това е история за мечтите, дисциплината, паденията, промените и смелостта да продължиш, дори когато пътят пред теб изглежда невъзможен.

От село Свирачи до големите мечти

Моят път започва в село Свирачи, близо до Ивайловград. Там са детските ми спомени, годините на израстване и онези малки, но важни моменти, които остават с човек за цял живот. Сред тях са и спомените с баба ми – част от корените, към които човек се връща мислено, независимо колко далеч го отвежда животът.

ГЛЕДАЙ ЦЕЛИЯ ФИЛМ

Когато погледна назад, осъзнавам, че не е необходимо да се родиш в голям град, да имаш специални връзки или да разполагаш с всички възможности на света, за да започнеш да градиш своя път. Понякога всичко започва с едно желание, една мечта и готовността да положиш усилия, когато никой не ти гарантира успех.

Силовият трибой ме научи на дисциплина

Спортът се превърна в една от най-важните части от живота ми. Като състезател по силов трибой преминах през години на тренировки, лишения и борба със собствените си възможности. С времето постигнах успехи, сред които четири републикански шампионски титли и четвърто място в света в дисциплината мъртва тяга. През 2001 г. поставих и държавен рекорд по мъртва тяга при юношите с резултат от 260 килограма.

Но медалите и рекордите са само видимата част от историята. Зад тях стоят хиляди повторения, ранни сутрини, трудни моменти и решенията да продължиш, когато ти се иска да се откажеш. Силовият трибой ме научи, че резултатите не идват само от талант. Те са следствие от постоянство, търпение и способността да работиш за целта си дори когато ентусиазмът отдавна е изчезнал. Тези уроци по-късно се превърнаха в основа и на работата ми като фитнес треньор.

Военното училище и уроците извън спортната зала

Пътят ми премина и през Националния военен университет „Васил Левски“ във Велико Търново. Военната подготовка, спортът и житейските предизвикателства оформиха различни страни от характера ми. Животът обаче рядко следва предварително начертания план. Появяват се нови възможности, неочаквани обрати и ситуации, които те принуждават да преосмислиш посоката си.

С времето спортът се превърна не само в лично предизвикателство, но и в професия. Започнах да се развивам като фитнес треньор, да работя с хора и да споделям знанията и опита си. Паралелно с това се посветих на блогърството и онлайн маркетинга. Вече повече от две десетилетия създавам съдържание, пиша статии и търся начини да предавам знания, идеи и вдъхновение на други хора. За мен личностното развитие никога не е било еднократна цел. То е процес, който продължава през целия живот.

Един месец в Китай – среща с духа на Шаолин

Сред преживяванията, оставили следа в живота ми, е и едномесечното обучение по кунг фу в школата Шаолин Юнан в Китай. Това беше различно предизвикателство – среща с друга култура, друг начин на живот и философия, в която дисциплината, търпението и работата върху себе си имат особено значение.

Училището по Кунг Фу в Китай ми даде възможност да погледна по различен начин на тренировките и на връзката между тялото, ума и волята. Понякога трябва да напуснеш познатата си среда, за да разбереш по-добре собствените си възможности. Там научих и нещо символично за моята история. Имам татуировка на дракон, а в китайската култура драконът – лунг или лоng е образ, свързван със сила и могъщество. За мен това пътуване беше още една крачка към опознаването на света и към разбирането, че винаги има какво ново да научиш.

От София до Дубай с велосипед – близо 6000 километра към неизвестното

Ако трябва да посоча едно от приключенията, които най-силно промениха начина ми на мислене, това без съмнение е велосипедното ми пътуване от София до Дубай. Тръгнах от България с велосипед и необходимия багаж, без да знам какво точно ме очаква по пътя. Предстоеше ми да премина през България, Гърция, Турция, Ирак, Кувейт, Саудитска Арабия, Бахрейн и Обединените арабски емирства.

Равносметката беше близо 6000 километра и 45 дни, изпълнени с физическо натоварване, непознати места, трудни решения и срещи, които няма как да бъдат планирани предварително. На картата това изглежда като линия между две точки. В действителност обаче беше много повече.

Имаше дни, в които трябваше да продължа въпреки умората. Имаше непознати пътища, жега, проблеми с велосипеда и моменти, когато единственото, което можех да направя, беше да се съсредоточа върху следващите няколко километра. Именно там разбираш нещо важно: големите цели не се постигат с един огромен скок. Постигат се с много малки крачки, направени последователно.

Ирак – урок по гостоприемство, който няма да забравя

Сред най-силните ми спомени от пътуването са срещите с хората в Ирак. Когато човек пътува през непознати държави, често чува предупреждения, страхове и предварително изградени представи. Но личните срещи могат да разкрият една съвсем различна страна на света.

В Ирак получих помощ, подкрепа и гостоприемство, които оставиха трайна следа в мен. Хора, които допреди малко са били напълно непознати, се превръщаха в домакини, приятели и съмишленици. Това е един от най-ценните уроци, които взех със себе си от пътя: не бива да съдим за цели народи само по новините, политиката или предразсъдъците си. Понякога именно там, където очакваш най-малко, срещаш най-много човечност. Иска ми се повече хора да виждат подобни истории. Не за да идеализираме една държава или култура, а за да си припомним, че добротата няма националност и че гостоприемството може да бъде универсален език.

След Дубай – България с едно червено „Балканче“

Човек би могъл да си помисли, че след почти 6000 километра през няколко държави ще има нужда от почивка от велосипедните приключения. При мен обаче се появи следващото предизвикателство – „Обиколка на България с Балканче“. Този път главният герой е едно червено детско колело „Балканче“, произведено около 1979 г. Вместо модерна туристическа машина избрах велосипед, който носи духа на друго време и напомня за детството на поколения българи.

С него изминах около 2430 километра по границите на България. По пътя имаше срещи, истории, спомени и моменти, в които най-важни се оказваха не скоростта и изминатото разстояние, а хората и местата, покрай които преминавах. Балканчето се превърна в символ на идеята, че не е необходимо да разполагаш с най-скъпото оборудване, за да направиш нещо необикновено. Понякога старото колело и голямата мечта са напълно достатъчни. Защото въпросът не е само с какво пътуваш. Въпросът е защо тръгваш. А отговорът беше… за да ви представя „Бъгария през погледа на едно „Балканче“.

„МОЯТ ПЪТ“ – 20 минути от една продължаваща история

Благодарен съм на студента от Нов български университет, който избра моята история за своята дипломна работа и създаде този биографичен филм. За мен това е специален момент, защото човек рядко има възможност да погледне различните етапи от живота си, събрани в един разказ.

Към първоначално заснетия материал добавих и собствени кадри, за да представя по-пълно някои от преживяванията и приключенията си. В тези приблизително 20 минути се срещат различни версии на самия мен – момчето от Свирачи, състезателят по силов трибой, военният, фитнес треньорът, блогърът, пътешественикът и човекът, който продължава да си поставя нови цели. Не приемам филма като окончателна равносметка. Напротив – той е поглед назад към изминатото разстояние, докато пред мен продължават да се откриват нови хоризонти.

Какво следва оттук нататък?

Ако има нещо, което съм научил от спорта, военната подготовка, пътуванията и работата с хора, то е, че не е нужно да виждаш целия път, за да направиш първата крачка. Не е необходимо да имаш идеалните условия. Не е задължително всички да вярват в идеята ти. И не е нужно да чакаш някой да ти даде „разрешение“ да започнеш. Понякога трябва просто да тръгнеш.

От село Свирачи до света. От щангата до велосипеда. От България до Китай и Дубай. От една мечта към следващата. Това е моят път досега. А какво предстои, ще покаже времето. Моето пътуване продължава… А ти, коя е мечтата, която все още отлагаш? Може би днес е добър момент да направиш първата крачка към нея.